Естетиката като наука

Терминът „естетика” почва да се употребява в средата на XVIII век. Той е изобретен от германския философ Баумгартен за обозначаване на обособен от него нов раздел на философията. Баумгартен изхожда от учението на Лайбниц, който различава в духовния свят на човека три сфери- разум, чувства и воля. Учението за дейността на разума и за действията на волята са обособени автономни раздели във философията (логика и етика). Баумгартен доказва, че учението за чувството трябва да получи еднакви права с логиката и етиката и го нарича „естетика” (Aesthetics- усещане, сетивно възприятие).
Създадената от Баумгартен теория за сетивното възприятие се свежда до характеризиране на две явления: първото, на красотата, която философът определя като „съвършенство на сетивното възприятие” и която получава у него значението на основна категория на естетиката, съпоставима с основните категории на етиката и логиката- добро и истина; второ, на изкуството, тъй като Баумгартен смята, че красотата получава най- висш израз в художествената дейност на човека.
Красотата или прекрасното е първия обект на естетическата наука. Но наред с него съществуват други явления, които са родствени по своята същност на прекрасното и затова в същата степен подлежат на естетическо изследване. Те именно се наричат обикновено „естетически свойства” или „естетически ценности”. Това са изящното, грациозното, възвишеното, героичното, драматичното, трагичното и т.н., за техните антиподи- безобразното, уродливото, долното, комичното и т.м. Тези явления са толкова многообразни, че не могат да бъдат изброени.
Следователно естетиката не е просто наука за прекрасното- по-широко и по-точно- наука , изследваща цялото богатство на естетически ценности , които човек намира в заобикалящия го свят, които създава в практическата си дейност и които се фиксират в изкуството, отразяващо света. В този смисъл естетиката може да бъде наречена наука за естетическото претворяване на действителността на човека.
Подобно определение обаче не може да бъде изчерпателно. Въпросът е в това, че сред многото носители на естетически ценности един заема специално положение- изкуството.
Въпросът за връзката между красотата и изкуството винаги е вълнувал естетическата наука. Тя му е давала най- различни отговори- от абсолютно подчиняване на изкуството на прекрасното (в естетиката на Хегел, която също ще разгледаме, надявам се скоро) до признаването, че красотата е враждебна на истинското изкуство (в учението на Л. Толстой). Естетиката се разкрива не само като теория на естетическото претворяване на света от човека, но и като обща теория на изкуството. Тя изследва изкуството като плод на своеобразна човешка дейност, която ражда художествени ценности, има художественотворчески характер и по това се различава от всяка друга дейност, колкото и изкусно да се върши.
Философската методология била първия метод на познание на естетическите закономерности, при което още Платон успял да докаже теоретично неговата необходимост. Той изхождал от това, че прекрасното е свойство на много и твърде разнообразни обекти. Ние наистина откриваме прекрасното навсякъде- в предметите на живата и мъртвата природа; в човека и човешките дела; в разнообразните предмети, създавани от хората; в произведенията на изкуството. Напълно очевидно е обаче, че красотата на един минерал е различна от красотата на едно животно, красотата на лицето на човека е нещо съвсем различно от красотата на неговата постъпка и красотата на една машина е нещо различно от красотата на една симфония. Може ли естетиката да си поставя за цел да изследва ония особености които са присъщи на красотата във всеки предмет или поне във всеки вид предмет? Не, разбира се. Такава задача би била непосилна защото формите на красотата са безкрайно многообразни. Затова естетиката може да се стреми само към това да познае общите закони на красотата, законите, които определят нейната същност, природа, произход и значение. Всички тези проблеми имат философско теоретичен характер и категориите, с които естетиката си служи при тяхното решаване- категориите обективно и субективно, природно и социално, съдържание и форма и други подобни, – са философски категории. Лесно обяснимо е поради това,ч е много векове наред естетическата мисъл се е развивала в недрата на философията и дори когато естетиката се е конструирала като самостоятелна научна дисциплина, тя запазила своя философско теоретичен характер.