Естетическото отношение като особено направление на ценностната ориентация

Различието между научно познавателната и ценностната ориентация на човешкото съзнание не е абсолютно, а относително. Дори на високите стъпала на развитието на културата, при отишлото далеч „разделение на труда” между науката и морала, политиката и т.н. познавателната и оценъчната дейност на съзнанието са тясно свързани помежду си, взаимодействат си и се преплитат, проникват една в друга, а в ранните стадии на духовното развитие на човечеството тяхната връзка е била особено тясна. Но и тогава между тях съществували принципни различия, които по- късно ще се разкрият в пълна степен. Тези различия се проявяват вече в това, че в древността ценностно ориентиращата човека дейност не неговото съзнание била малко по- активна, широка и мощна от ползвателно- теоретичната му дейност: достатъчно е да припомним, че когато моралът, изкуството и религията играели вече огромна роля в живота на обществото, наука изобщо още нямало; по онова време обективно знание съществувало само в зачатъчен вид, отчасти непосредствено вплетено в практиката, отчасти разтворено в митологията, изкуството, нравствените норми и забрани.
Това неравномерно развитие на познавателно- теоретичния и ценностно- ориентационния начин на познание на света се обяснява с обстоятелството, че първият изисква разкъсване на реално образуващите се връзки между обекта и субекта, изисква онова самоабстрахиране на субекта, онова умение да отдели обективното от всичко субективно, които са недостъпни за детството на човека и детството на човека. По определението на Норберт Винер точно научно знание е възможно само когато „явлението е достатъчно рязко отделено от наблюдателя”. А за първоначалната фаза на духовно развитие е дълбоко характерно това, че човек не се отделя от природата и наивно и непосредствено чувства своето единство със света- с животните, растенията и природните стихии. Именно на тази почва е можела и трябвало да израсне митологията, а науката се формирала по-късно, преодолявайки наивно- фантастичния митологизъм на детското мислене. Следователно първобитния човек, както и детето, стоял на половината път от животното до цивилизования човек: той вече бил излязъл извън рамките на чисто инстинктивно- биологическото приспособяване към средата и се бил издигнал на равнището на социалната ценностно- духовна ориентация в света, но способността да познава обективните закони на битието тепърва се заражда у него.
В историческия процес на разграничаването и относителното обособяване на познавателните и ценностните ориентации на човешкото съзнание естетическото отношение се утвърждавало именно в последната сфера. Красотата и всички други естетически явления се осъзнавали като ценности, т.е. като свойства на обектите, съществуващи само за обекта. За разлика от познавателната ориентация, която има за цел да разкрива свойства и закономерности, присъщи на самите обекти независимо от ролята им в жизнената дейност на субекта, естетическото съзнание фиксирало ония свойства, които се раждали в процеса на взаимодействието между обекта и субекта. Основната категория на познанието- истината- е субективно отражение на отношения, които са присъщи на обектите, а красотата е ценностно отношение между обекта и субекта. В истината субективно се оказва изопачение на обективното; естественонаучното познание на света се стреми да сведе субективния елемент до минимум, за да очисти доколкото е възможно обективното от субективното. Що се отнася до красотата, в нея субективното не изопачава обективното, а се слива с него, образувайки сложно материално- духовно явление, и затова естетическото познание не може да очисти обективното от субективното, без да престане на бъде естетическо. „Естетическото” е онзи ефект, който се ражда от взаимодействието между природата и човека, между материалното и духовното, между обекта и субекта и който не може да бъде сведен нито до чисто обективните качества на материалния свят, нито до чисто субективното човешко усещане.
Когато красотата се свежда до чувството за красота, а естетическата ценност- до естетическата оценка, т.е. до субективната страна на системата на обективно- субективни ценностни отношения, е също тъй едностранчиво погрешно, както и да се свежда прекрасното само до обективната страна на тази система, до структурата на материалните носители на естетически ценности. Това е равносилно да се определи човекът само като биологическо, материално или само като духовно и социално същество. Защото както „човекът” е именно противоречиво единство и взаимно проникване на биологическото и социалното, на материалното и духовото, така и „естетическото” е диалектическо единство на обективното и субективното, на материалното и духовното и затова не може да бъде отнесено нито към онтологическия статус на битието, нито към психологическия статус на съзнанието. Статусът на естетическото е аксиологичен, което означава, че прекрасното, възвишеното и т. . са ценности, а тяхното възприемане е форма на оценяваща дейност на човешкото съзнание. Ценността и оценката представляват двата полюса на единната система на обективно- субективни отношения; ценността характеризира обекта в отношението му към субекта, а оценката- отношението на субекта към обекта. Ценността и оценката образуват саморегулираща се система на пряка и обратна връзка, благодарение на което в историята на културата се извършва постоянен процес на преоценка на ценностите.
Друго съществено различие между ценностната ориентация на човека и познавателната е , че първата се формира в обикновеното съзнание на обществото и вече в преработен вид се въплъщава от идеологията, естетическите учения, политическите доктрини, правните норми, естетическите концепции, както и от „художествената идеология:- изкуството. Следователно първичното битие на всички направления на ценностната ориентация има социалнопсихологически характер и затова толкова съществена роля играят тук емоционално- волевите механизми на човешката психика, внасяйки в нашите оценки елемент на преживяване, на желание, на волеви импулс. Що се отнася до познавателната дейност на съзнанието, тя се издига над емоциите и се очиства от тях, концентрирайки се на равнището на интелектуалните процеси- анализ, абстрахиране, синтез и т.н. А естетическото отношение е емоционално по своята природа и съществува реално именно в обикновеното съзнание- в такива негови форми като естетическото възприятие, естетическото преживяване, естетическата оценка, естетическия вкус, естетическата ориентация и практическата дейност.
Естетическото отношение на човека към света се развива и утвърждава като едно от направленията на неговата ценностна ориентация.