Същност на трагичното

Обикновено думата „трагично” буди в нашето въображение представата за нечия гибел или най- малкото за нечии мъчителни страдания. Това се обяснява с обстоятелството, че ние наричаме някое събитие „трагично” тогава, когато при възприемането му изпитваме чувство на състрадание, скръб, душевна болка, т.е. чувства, които са наша емоционална реакция на смъртта и страданията на близки хора.
Именно защото трагичното е своеобразно съпоставяне на реалното и идеалното, то- какво и всички други естетически категории- има винаги исторически и класов характер. В епохата на господството на християнството като най- голяма трагедия се схваща страдалческият живот и мъченическата гибел на Христос и на легендарните библейски герои- апостолите и светиите. Но когато религията отстъпила място на светския начин на мислене, човечеството осмислило естетически и въплътило в изкуството трагичната съдба на реални исторически герои- Спартак и Жана д’Арк, участниците в бунта на стрелците и декабристите, Галилей и Марат. трагичните герои на поетите- романтици били обикновено фантастични лица (Кайн на Байрон, или Демонът на Лермонтов) или изключителни, необикновени личности (такива са трагичните герои на драмите и романите на Юго и на романтичните поеми на Пушкин). Победата над романтизма се изразява по- специфично в това, че художниците почнали да търсят трагични колизии във всекидневния и обикновен живот на хората, в противоречията на реалната общественост.
Съобразно с това и различията между класовите идеали са намирали винаги ярко въплъщение в разбирането на хората за трагичното. За френската аристокрация от XVIII в. крахът на феодализма в огъня на буржоазната революция и екзекуцията на Людвик XVI са дълбоко трагични. По същия начин преживя социалистическата революция руското дворянство. А за хората с напредничави идеали трагични са събитията с противоположен исторически смисъл- присвояването на резултатите от героичната революционна борба на народа от френската буржоазия, разстрелите на парижките коминари, екзекуциите на народоволците, избиването на героите на националноосвободителната борба в Полша. Всички тези представи за трагичното са също тъй неравностойни, както и смисълът, който различните класи влагат в прекрасното и възвишеното. И тук действа вече известната диалектика на относителното и абсолютното: колкото по- широко е общочовешкото значение на една трагична колизия, толкова повече действително трагичен смисъл се съдържа в нея. А този общочовешки, абсолютен момент зависи непосредствено от прогресивността на утвърждавания от трагедията идеал.
Следователно именно връзката с конкретен социално- исторически идеал определя естетическия смисъл на трагичното. Но тази връзка може да се проявява различно.
В основата на трагичната колизия- и в живота, и в изкуството- лежи борбата за превръщане на идеала в реалност. Главната сфера на тази борба е човешкото общество, в процеса на чието развитие са възникнали драматични противоречия между интересите и идеалите на различните класи. Векове наред хората не са разбирали действителния социален смисъл на тези противоречия и са гледали на трагичната колизия като на резултат от сблъскването на човека със съдбата, фатума и други подобни мистични сили. В действителност обаче страшната съдба в античните трагедии или в симфониите на Чайковски не е нищо друго освен фантастично отражение на социално- историческа необходимост, на всевластните закони на общественото развитие.
Но борбата за осъществяване на човешките идеали не е само борба между класи, партии или отделни личности- тя е и борба на човека с природата. Стремежът да се освободи от властта на враждебните на човека стихийни сили на природата и да я покори е бил винаги една от най- важните идеални цели на човечеството. Сблъскването на сляпото могъщество на стихиите крие огромни опасности и застрашава с трагичен край онзи, който се осмелява да влезе в борбата с тях. Едно от най- ранните художествени осмисляния на тази трагична колизия, облечено във фантастичната форма на мита, е трагедията на Прометей, който откраднал огъня от боговете и бил жестоко наказан за това.
Трагичната борба на човека с природата е отразявана твърде скромно и в изкуството на миналото. Това е лесно обяснимо, защото изкуството на класовоантагонистичното общество е било принудено да обръща внимание главно на трагичните ситуации, които се пораждали от драматизма на обществения живот. Ако Обгърнем с поглед например само творческото наследство на Шекспир, ще се убедим, че именно социалните противоречия са обуславяли трагичния характер на всички изобразени от него колизии- не само в сферата на политическия живот (историческите хроники, „Макбет”, „ Хамлет”), но и в сферата на личните, семейните, интимните отношения между хората („Отело”, „Ромео и Жулиета”, „Крал Лир”).
Смъртта може да възприемаме като нещо трагично- тя самата е стихийна сила на природата, с която човек се опитва да се бори и в тази борба неизбежно търпи поражение. Тук особено ясно проличава естетическата, а не чисто биологическата природа на трагичното.Смъртта придобива трагично значение не просто защото биологически слага край на живота, а когато в центъра на човешкия идеал стои животът. Но когато на смъртта се гледа като на избавление от тежестите на живота, когато смъртта става равнозначна на „задгробен”, вечен и щастлив „живот”, тогава тя губи трагичния си характер. По същата причина ние осмисляме различно смъртта в самата природа- в растителния и животинския свят. Увяхването на природата на есен придобива трагичен смисъл, ако го свързваме асоциативно с увяхването на човешкия живот, но ако есента се включва в друг асоциативен ред, ние не чувстваме нищо трагично в нея. Също тъй различно възприемаме и смъртта на животно. Когато звярът е антагонист, противник на човека, гибелта му няма трагичен смисъл. Но ако гибелта на животното се съпоставя метафорично с гибелта на човека, ако животното по един или друг начин „се очовечава” в нашето възприятие, тогава то може да стане не по-малко важен трагичен герой от самия човек.
Следователно трагични са не смъртта сама по себе си като биологична закономерност, нито страданията сами по себе си като психологическо явление. Смъртта и страданията на реално същество придобиват трагично значение само дотолкова, доколкото то по един или друг начин представям въплъщава и утвърждава идеалното. С други думи, трагедията е гибел на идеалното в реалния свят, поражение на идеалното в реалното. Ето защо трагични могат да бъдат и такива ситуации, при които няма нито смърт, нито страдания, не се води борба за тържество на едни или други идеали- нито класова борба, нито сражения, нито сблъсквания със силите на природата. В делничния и всекидневен ход на живота, който понякога има дори комичен характер, ние можем в отделни моменти да чувстваме дълбока вътрешна, скрита трагедия…