Същност на комичното и основните му форми

Сблъскването на реалното с идеалното може да доведе не само да трагичен край. Този конфликт се решава трагично тогава, когато идеалното търпи поражение в сблъскването с реалността.Но ако в такъв конфликт търпи поражение реалното, ако , съзерцавайки някакво явление в човешкия живот или в художественото му възпроизвеждане, ние усещаме неговото безобразие, низост, нищожност и пошлост, с една дума- неговата противоположност на идеала, и го осмиваме, т.е. „унищожаваме” го, със своята насмешка, ирония, сарказъм или, ако щете, усмивка, това явление става комично.
Всеки човек постоянно чувства тясната връзка между комичното и смешното в собствения си естетически опит. На мнозина дори изглеждам че комично и смешно са едно и също нещо. За съжаление комичното и смешното се отъждествяват понякога и в естетическата теория, което води до подменяне на въпроса за същността на комичното с въпроса за причините, които предизвикват смях. В действителност с различна същност: смешното е психофизиологическо явление, а комичното- естетическо явление.
И наистина на човек е смешно по различни причини: и когато гледа весела комедия в театъра, и когато слуша остроумен анекдот, и когато го гъделичкат, и когато особената нервна възбуда се разрешава в така наречения истеричен смях. Твърде показателно в това отношение е, че ако способността да схваща комичното е несъмнена привилегия на човека, то способността да се смее е присъща не само на човека, но и на някои висши животни.
Усмивката и смехът стават „спътници” на комичното само доколкото те често изразяват чувството на задоволство, което поражда у човека духовната му победа над онова, което противоречи на неговите идеали, което е несъвместимо с тях и което им е враждебно. Защото да разобличиш това, което противоречи на идеала, да осъзнаеш това противоречиш значи да преодолееш лошото, да се освободиш от него. В това именно се състои огромната възпитателна сила на смеха, пораждан от комичното в живота и в изкуството.
Макар да наричат с обобщаващото понятие „смехова култура” съвкупността от средновековни карнавали, различни комедийни обреди, игрите на смешниците, шутовете, пародийната литература и т.н., проблемът не е в смеха, а в особения идейно- психологически заряд и осмисленост на смеха. Естетическото значение на „смеховата култура” се определя от това, че карнавалът например представлява такъв спектакъл, който стои на границата между играта и реалния живот, така че „самият живот един вид разиграва в него по-добра, възродена и обновена форма на своето съществуване”.
Но колкото по- опасно е за идеала отричаното реално явление, толкова по- трудно постига човек духовна победа над него. Още Аристотел отбеляза, че смях предизвикват само такава „грешка и безобразие”, които не застрашават живота и не причиняват страдания. И действително ние се смеем над глупостта, разсеяността, недодялаността на човека и над всевъзможните му други недостатъци и слабости, ако те не са опасни за него самия и за околните, ако не представляват сериозна заплаха за обществото. Но ако в отричаното от нас явление усещаме нещо страшно, долно, гнусно, тогава саркастичното отношение към него или сатиричното му възпроизвеждане в изкуството изключва веселата реакция на смеха. Така в памфлета на М. Горки „Градът на Жълтия дявол”, в стиховете на Маяковски за Америка, в гротескните офорти на Гоя сатирата предизвиква не усмивка, не смях, а чувство на отвращение, възмущение, презрение и негодувание. А сатирата е една от най- важните форми на комичното в изкуството.
Следователно, какъвто и емоционален израз да взема комичното, естетическата му същност се състои в такова сблъскване на реалното и идеалното, при което реалното се отрича, посрамя, осъжда, разобличава, отхвърля и критикува от позициите на идеала. Тези общи, родови черти на комичното се разкриват и пречупват различно в многообразните форми, в които то съществува реално.
Първото направление на тяхната класификация е различаването на комичното в живота и комичното в изкуството. Тъй като последното представлява художествено отражение на първото, то преработва по законите на изкуството битовите форми на комизма и се разкрива в нови, специфични форми. Например остроумието и иронията са такива прояви на възприемането на света от човека от комична гледна точка, които срещаме повсеместно- във всекидневното общуване на хората, в пословиците, поговорките, анекдотите, публицистиката, научната полемика и т.н. Но сами по себе си остроумието и иронията нямат художествена ценност, затова в изкуството те се претопяват, раждайки нови, специфично художествени структурни модификации на комичното- гротеската, фарса, хумора, сатирата и т.н.
Другото направление на класификацията на основните форми на комичното е общо и за битовите, и за художествените му форми. Става дума за това, как се пречупват конкретно във всяка от тях обективната и субективната мяра на „естетическата критика” на реалността: обективната й мяра характеризира степента несъответствие на отричаната реалност на идеала, а субективната- характера на самото отрицание. Ако сравним например такива форми на остроумието като шегата и сарказма, ние откриваме, че обект на шегата са отделни слабости и дребни недостатъци на добър в основата си човек, т.е. онова, което противоречи на идеала, което го застрашава, което е опасно за него. Оттук произтича и различието между субективната страна на шегата и сарказма: първата обикновено е дружелюбна, добродушна, тя може да бъде весела, може да бъде тъжна, но винаги е не злоблива и безобидна за разлика от далеч не дружеския, язвителен, унищожителен сарказъм.
Аналогично е различието между хумора и сатирата- основните форми на комичното в изкуството.
В изобразителното изкуство, по-специално в графиката, хумористичното изображение на човека се нарича дружески шарж, а сатиричното- карикатура. Шаржът не напразно се нарича „дружески”, защото осмива незначителни недостатъци на добър, а понякога дори виден човек. Затова в него винаги има топлота и истинско дружелюбие, а карикатурата разобличава реакционните явления на живота, най- често политическите. Както и сатирата изобщо, карикатурата е призвана „да изпровожда в царството на сенките всичко, което отмира и си отива”. Тя възбужда омраза към носителите на общественото зло, към враговете на нашия идеал. А хуморът е естетическо „разобличаване” не на враг, а на приятел. Затова историята на световното изкуство ни е дарила толкова великолепни светли образи, изтъкани от нишките на хумора- от глупавия Иван и Настрадин Ходжа, Санчо Панса и шутовете на Шекспир до Кола Брюнон и Чарли Чаплин.
Не е чудно, че дори когато създават възвишени и героични образи, художниците често използват хумористични краски, ако искат да направят такъв образ по- жив и по- пълнокръвен и се стремят той да не бъде абсолютно, „иконно” идеален.
За разлика от религиозното изкуство, което говори за безупречността и непогрешимостта на божеството; за разлика от изкуството на класицизма, което утвърждава също тъй абсолютната идеалност на великия човек- монарха, велможата, пълководеца; за разлика от изкуството на романтизма, което възпява фантастичния идеален герой- свръх човек, реалистичното изкуство винаги се е стремило да създава жизнено конкретни и затова многостранни образи.
Но хуморът и сатирата, както и шегата, и сарказмът са само крайните полюси на широк спектър от различни форми на комичното, между които се разполагат редица преходни и смесени форми. Шегата може да бъде повече или по-малко добродушна, а сарказмът- повече или по- малко язвителен, хуморът- повече или по- малко весел, сатирата- повече или по- малко гневна; също тъй подвижни са границите между шаржа и карикатурата. Следователно в съотношението между полюсите на „комичния спектър” действат и сили на взаимно отблъскване, и сили на взаимно привличане. Затова далеч не винаги може да се определи точно хумористичен или сатиричен характер има едно или друго произведение.
С извънредно богати преливания на хумор и сатира блести образната тъкан на „Майстора и Маргарита” от Булгаков; фойерверкът на комични средства става особено ярък от това, че се възприема на фона на втория слой на сложната художествена тъкан на този удивителен роман- на трагедийния фон на философско- епичното сказание за Христос и Пилат.
Третата плоскост на морфологичния анализ на сферата на комичното трябва да разкрие различието между начините за постигане на комичен ефект. Тук трябва да се различават преди всичко два основни метода: открит и ироничен. Първият от тях говори, че смешното е смешно, гнусното- гнусно; вторият крие отрицанието, насмешката, разобличението за привидно спокойно описание или дори възхвала.
Иронията поставя под съмнение привидната идеалност на реалното, т.е. смъква от лъжата булото на истината, от глупостта- булото на ума, от нищожността- булото на значителността, и именно по този начин празнува духовната победа на идеалното над несъществуващата му жизнена реалност. Ясно е, че както откритият, така и ироничният начин на комичната критика могат да се появяват с еднакъв успех във формите на шегата и сарказма, на хумора и сатирата. Но да отбележим, че ироничното разобличение е достъпно не само на словото, но и на пластичните изобразителни средства. Например в известните поредици от рисунки на Жан Ефел, посветени на библейски теми, откриваме ироничния ход на критическата мисъл на художника- зад привидно простодушното илюстриране на митологични ситуации се крие насмешка, убийствена за религиозната легенда.
Двата начина на комичното отрицание не са отделени един от друг с непроходима граница. Между тях съществува междинна форма- пародията, която е сякаш обикновено подражание на някакво действие- жизнено или художествено, но това „подражание” се превръща в осмиване на изобразявания обект. Какъвто и характер да има пародията- добродушно- хумористичен, язвително- ироничен или унищожително- саркастичен,- тя е възможна само когато в стила на пародираното действие или художествено произведение има „слаби места”, уязвими за критиката. Пародиращият ги открива и с помощта на хиперболата го прави смешни. Ето защо е крайно трудно да се напише пародия на класически съвършено и безупречно произведение. Но, от друга страна, пародията разкрива своята цел: обикновено авторът й открито ни предупреждава, че въпросните стихове или песни са пародийни; така пародията се приближава до открития начин на комедийната критика.