Има две основни гледища: съгласно едното изкуството няма собствен, специфичен предмет на познание, този предмет е същият, както и при науката- действителността, реалният свят, природата, обществото, човекът; съгласно второто предметът на художественото познание се различава от предмета на научното познание и трябва само да се установи в какво се състои това различие.
В съвременната реалистична литература се използват широко средствата, които образното мислене е изработило в най- дълбока древност- сравнения, метафори, олицетворения, хиперболи. Тези средства са й необходими за познаване на духовно очовеченото, а не на физико- биологичното битие на природата. Науката не може да говори с езика на метафорите, тъй като метафората, както и всички други фигури, установява сходство на един предмет с друг въз основа на субективното възприятие и оценка на тези предмети от човека. Диалектическата природа на фигурата се състои именно в това, че художествената й стойност се определя именно в това, че художествената й стойност се определя не само от наличността на обективно сходство между съпоставяните предмети- в тези рамки и научно мислене си служи понякога с метафори и сравнения,- но и от идейно- емоционалния смисъл, който лежи в основата на това съпоставяне. Само в изкуството слънцето например има право да бъде „черно”, само в художественото познание слънчевият зной може да тегне над пустинята „като мираж” или да се запазва, без да изстива, в бедняшката земя, „както скръбта в сърцето на роба”. Ето защо предметите, които се съпоставят в сравнението или метафората, трябва да бъдат съвсем чужди един на друг- само тогава тяхното съпоставяне е неочаквано, въздействащо, емоционално изразително.
Научното мислене не се осланя на сравнението поради неизбежната при него субективност на съпоставянето на различните предмети. Науката отдавна знае: „Сравнението не е доказателство!”. В изкуството обаче сравнението, метафората, хиперболата са най- ефикасни „художествени доказателства”, адекватни средства за образно познание.
Именно тук се крие ключът за „тайната” на художествения образ. Той се различава принципно от обикновения образ- представа именно по това, че е резултат от познанието на ценностния аспект на битието, който е прието метафорично да се нарича „очовеченост” на света, докато образът- представа е отражение на обекта като такъв, освободено от неговата идейно- емоционална интерпретация и оценка. Достатъчно е да сравним например изображението на гълъб в учебника по орнитология с „Гълъбът на мира” на Пикасо, за да изпъкне това различие съвсем нагледно. Образът на гълъба в учебника не е- и не трябва да бъде- художествен образ, защото цялото внимание на художника е насочено към това да възпроизведе колкото е възможно по- точно външния вид на птицата, а у Пикасо нейното изображение се е превърнало в художествен образ, който ни разказва не са птицата сама за себе си, а за нейното значение за човека и човечеството, за социалната й ценност. Затова в рисунката на Пикасо гълъбът си е останал гълъб, но е станал едновременно носител на човешките чувства, надежди и идеали.
Ето още един пример – великолепните стихове на азербайджанския поет Расул Рза „Аз земя съм”:
Аз земя съм, в огън не горя,
имам въглища в мен и пепел.
Аз съм пролет- имам лъки
и цветя, и трева.
Аз съм буря- дорде съм в покой,
нищо, нищо не знача.
Аз съм облак висок,
но пустия зърна ли-
в миг ще заплача.
……………………….
……………………….
Аз земя съм,
на човека богатства да давам не спирам.
Аз горещо сърце съм.
Когато не бия-
умирам.
Нищо в тези стихове не учудва съвременния читател, защото той много добре разбира: отъждествяването на човека и природата е поетична метафора, формула на образното, а не на научното мислене.
За първобитния човек подобни представи са били неговото свето разбиране. По- късно хората се научават да мислят научно за света и явно осъзнават качествената разлика между човека и земята. Но при това те не са се отказали и от онзи начин на познание, който е основан върху отъждествяването на човека и природата. Човекът стана Коперник, Менделеев, Павлов, Айнщайн, но си остана и Дерсу. Затова естетиката може да гледа на формулата „аз земя съм” като на най- простия структурен модел на самия начин на образно познание на действителността, с чиято помощ лесно и удобно могат да се изследват основните му закономерности.
Следователно разликата между предмета на познанието на изкуството и предмета на познанието на науката трябва да се вижда не в това, че те познават различни обекти. Обектите на познанието и в двата случая са едни и същи: природата, човекът, общественият живот, с една дума, действителността, но структурата на предмета на художественото познание принципно се различава от структурата на предмета на научното познание. Докато последният е еднослоен, еднопланов в своята обективност, за първия е характерна онази двуслойност, двуплановост, която е присъща на всички ценности: обективното е свързано тук със субективното, природното- със социалното, материалното- с духовното. Нещо повече, значението на материалната и духовната страна в предмета на художественото познание далеч не е еднакво. Познанието на ценността на битието означава ориентация към познанието на духовния живот на човека и обществото като главна и крайна цел, докато познанието на материалното битие на природата и човека се оказва само средство за постигането на тази върховна цел на изкуството. През материалното към духовното- така би могъл да бъде формулиран девизът на художественото познание.
Когато например живописецът работи върху портрет, той може да постигне сходство само като изследва всички особености на изобразявания човек: строежа на неговата фигура, формата на главата, разреза и изражението на очите, възрастовите и половите особености, темперамента, душевното устройство, характера, отличителните белези на неговата професия и т.н. Затова портретът, създаден от проницателен художник, се оказва истинска живописна „биография” на личността. Но да поставим въпроса така: еднакво ли интересува портретиста, еднакво важно ли е за него всичко, което той трябва да долови в своя модел? Разбира се, не. Външността на изобразявания човек и неговия вътрешен мир, физическото му битие и душевният му живот, външният му вид и неговият характер са неравноценни като обекти на художественото познание. Цел на портретиста винаги е познанието на вътрешното, духовното, психологическото, а познанието на външното, биологичното, анатомическото е необходимо на изкуството само доколкото без това живописта не би могла да разкрие и въплъти душата на човека.
Ако се обърнем към литературата, ще видим, че писател, способен да разкрива живота на човешкия дух непосредствено, без да показва непременно как характерът, размишленията, настроенията и преживяванията на героя се изразяват във външния му вид, или изобщо не описва външността на своите герои, или отбелязва една- две най- характерни нейни черти, без това ни най- малко да намалява художествената стойност на литературата в сравнение с живописта. Наистина литературата доста подробно описва действията и постъпките на хората, в които се проявява духовният им живот. Оказва се обаче, че истинският художник се интересува не от тези постъпки, действия и събития само за себе си, а от това, защо са били извършени те, какви душевни стимули са ги предизвикали, как са се проявили в тях характеристиките и психологията на героите. Не е чудно, че детективският жанр, който съсредоточава цялото си внимание върху сюжетната страна на действието и пренебрегва духовната му мотивираност, има твърде скромна художествена стойност в сравнение с психологическия роман, в който сюжетното действие се разработва само дотолкова, доколкото помага за разкриване на духовния мир на действащите лица. Забележително е също, че описанието на външната страна на събитията е необходимо само на повествователните жанрова на литературата, а лиричната поезия изобщо не разказва за действията и постъпките на хората, концентрирайки цялото си внимание върху непосредственото изразяване на преживяванията и размишленията на поета.
Още по- далеч отива в това направление музиката, която в чисто инструменталните си форми е абсолютно лишена от възможността са възпроизвежда външния вид на човека и неговите действия, което не й пречи да моделира непосредствено дълбоките жизнени процеси на човешкия дух. Но нима от това ценността на художественото познание в музиката се оказва по- малка, отколкото в литературата или живописта?
Изкуството прибягва към изобразяване на физическия вид на човека и на реалните му действия само доколкото това е необходимо, за да проникне в глъбините на духовния му живот. А това е необходимо в една или друга степен, защото мислите и чувствата на човека сами по себе си не могат да се доловят, разберат, видят и чуят, докато не се въплътят в слово и жест, в интонация и мимика, в израза на очите и в някоя постъпка. Изкуството се стреми да проникне през видимото и чутото в невидимия и беззвучния свят на човешката душа, през сетивно възприеманите форми на битието- в долавянето с разума и преживяването духовно съдържание на живота на хората.
Същността на проблема се състои в това да се установи какво е конкретното съотношение на материалната и духовната страна на човешкия живот в предмета на художественото познание. Затова за главен обект на изкуството трябва да бъде признат не изобщо „човекът”, а духовното съдържание на неговото социално битие.
Само такова определение на структурата на предмета на изкуството дава възможност да се разбере защо художественото претворяване на света е възможно и без да се изобразява човекът. Пейзажът и натюрмортът в живописта съществуват като самостоятелни и пълноправни жанрове само защото не човекът изобщо, а именно духовния свят на човека е главното в предмета на тяхното образно познание. От същото гледище се обосновава и художествената природа на архитектурно- приложните изкуства. Техническата конструкция придобива художествена ценност, когато през материалния й вид започва да прозира съдържащото се в нея познание на духовния живот на обществото. Затова произведенията на архитектурата и приложното изкуство ни разкриват не само на равнището на техническия прогрес, но и за начина на живот, за начина на мислене, за светоусещането и мирогледа на обществото, за идеалите и психологията на различните социални групи. Ето кое обединява художествено конструираните предмети с произведенията на музиката и танца, живописта и литературата в духовната култура на всяка епоха.
