Често тази способност на изкуството да въплъщава формиращата се в общественото съзнание система на ценностни ориентации е била обявявана за единствено съществена и е била противопоставяна на познавателната му способност като второстепенен или дори неприсъщ на художествената дейност момент.
Едва след като се установили своеобразието на предмета на художественото познание, естетиката можала да намери решението на проблема. Ако този предмет е светът в неговото отношение към човека, това значи , че аксиологическото, ценностното „зърно” е заложено вече в предмета на изкуството и от това „зърно” естествено израства оценъчната страна на художественото съдържание. Познанието на ценността представлява именно оценка, по- точно особен вид оценка, който се отличава с осмисленост и осъзнатост. Така че предметът на изкуството не може да се разглежда само от тясно гносеологическо гледище, той се оказва в еднаква степен и предмет на художествено познание, и предмет на художествена оценка.
В изкуството познанието един вид се превръща в оценка, а оценката- в познание. Това взаимно отражение на познанието и оценката понякога е незабележимо, скрито, „включено в подтекста”, а понякога открито, явно тенденциозно, но в една или друга форма се наблюдава винаги, което именно отличава съдържанието на изкуството от съдържанието на науката. В сферата на природонаучното знание „изгонването” на всички оценъчни моменти става с изключителна пълнота и последователност; а ако в обществените науки самоочистването на познанието от оценката има ограничен характер, това се дължи само на обстоятелството, че тук науката най- тясно се преплита с идеологията. Но това преплитане не става все пак онова органично сливане, което откриваме в изкуството; достатъчно е да посочим, че оценъчно- идеологическите „излъчвания” проникват далеч не във всички „клетки” на научната тъкан на политическата икономия или историческото знание, тук има немалко „клетки”, в които се съдържа строго обективно описание на факти или закономерности, и затова в обществените науки не е толкова трудно да се отдели истинското знание от фалшивите, реакционните идеологически оценки. В изкуството обаче подобно отделяне е по принцип невъзможно. Единството на познание и оценка пронизва тук всеки образ, всяка най- малка клетка на художествената тъкан. В изкуството ние боравим не с познанието като такова, нито с оценката като такава, а с нещо трето, което бихме определили като ценностно- ориентационно познание, или като познание на ценностни отношения.
Системата на ценностни ориентации се формира в сферата на обикновеното съзнание, включвайки присъщата му неразделност на мислите и чувствата, на възгледите и усещанията, на идеите и преживяванията, на съзнателните и несъзнателни ориентации. Естествено осмислянето и познанието на системата на ценностни ориентации изискват нейното своеобразно „отчуждение” от обикновеното съзнание, нейното обективиране. В историята на културата са познати два пътя за решаването на тази задача: пътят на теоретично- публицистичното осъзнаване на ценностните ориентации на обществото, класата- по този път се раждат различните форми на идеологията и пътят на художественообразното осъзнаване на ценностните ориентации. Докато познавателната способност на изкуството го сближава с науката, в това отношение то е родствено на идеологията, на нейната политическа, етическа, религиозна форма. Но същевременно съществено се отличава от тези форми.
Първо изкуството фиксира не един или друг аспект на системата на ценностни ориентации- политическия, етическия и т.н., в тяхната цялост именно във вида, в който тя се формира в обикновеното съзнание на хората, които не разпределят на полици своите политически убеждения, етически позиции и др. Наистина различните видове и жанрове изкуство предоставят нееднакви възможности за въплъщаването на тази цялост- например в романа тези възможности са несравнимо по- големи, отколкото в любовната лирика, в историческата картина те са по- широки, отколкото в пейзажа и натюрморта, а в литературата изобщо са по- значителни, отколкото в живописта, музиката и особено архитектурата. Впрочем известни са много примери, когато в пейзаж и натюрморт са били изразявани и нравствени, и политически идеи (можем да посочим като класически примери много пейзажи на Левитан или натюрморти на Ренато Гутузо), а любовната лирика е била насищана с гражданско- идеологическо съдържание. Във всеки случай на изкуството по принцип е чужда строгата диференциация и тясната специализация в осмислянето на ценностните ориентации на обществото, които отличават всички форми на идеологията.
Второ, изкуството и в друго отношение стои много по- близо до структурата на обикновеното съзнание, отколкото до структурата на идеологията: в него е запазва онази жива спойка на интелектуалното и емоционалното, на съзнателното и несъзнателното равнище на ценностна ориентация, която е толкова характерна за обикновеното съзнание и която идеологията бе принудена да реши повече или по- малко последователно. Идеологията е принудена да върши това по силата на нейната природа- природата на абстрактно логическото, теоретичното, анализиращото и систематизиращото съзнание, което е способно да решава задачите си само ако се абстрахира от стихията на емоционалния живот на човека, от индуктивността и несъзнателността; в същност идеологията говори на езика на науката и е също тъй неемоционална, както и науката.
Без чувства, без емоции не може да се осъществява каквото и да било дирене на истината от страна на човека. В процеса на дейността на работника, конструктора, учения у тях винаги възникват разнообразни чувства- като пример може да приложим прочутото възклицание „еврика”, с което Архимед изразил безмерната си радост, когато направил своето велико откритие. Очевидно е обаче, че в самото откритие, във формулирания от учения природен закон няма и помен от това радостно вълнение. Всеки научен закон е суха и точна формулировка на теоретичната мисъл, която отразява връзките и отношенията на реалния свят, а емоционалният живот на учения, философа, идеолога не прониква в техните произведения, не се фиксира в тях. „от живото съзерцание към абстрактното мислене и от него към практиката- такъв е диалектическия път на познанието на истината, на познанието на обективната реалност.”
Така всъщност се раждат и идеологическите конструкции и само доколкото идеологията е заинтересована от най- силното обратно въздействие върху обикновеното съзнание на масите, тя прибягва до помощта на така наречената публицистика, която оживява емоционално сухите логически разсъждения на идеолозите.
Публицистиката може да се разгледа като обединително звено или преходна форма между идеологията и изкуството. Не случайно ораторското изкуство- тази „устна публицистика”- е била смятана в древността за вид изкуство, макар и да е ставало въпрос за чисто политически или юридически изказвания, за нравствени или религиозни проповеди.Днес журналистиката се оказва главното лоно на публицистиката и тук отново най- добрите й прояви се възприемат като един вид синтез на политическа идеология и художествена словесност.
Правилно би било дори публицистиката да се разглежда в редица случаи като своеобразно „приложно изкуство”, в което структурата на художественообразното мислене се съчетава с присъщата на идеологията структура, така както в приложните изкуства художественообразното се съчетава със структурата на конструктивно- техническото мислене. Но ако говорим за така нареченото „чисто” изкуство- за литературата, музиката, живописта, театъра и т.н.- в него различието между изкуство и идеология се разкрива с изключителна чистота и яснота. То се състои в това, че изразяваната в изкуството система на оценки не може да бъде едностранчиво интелектуална, абстрактно разсъдъчна. Всяка художествена идея е живо единство на мисъл и чувство, на съзнателно и интуитивно, на възглед и настроение, на убеждение и усещане, на разбиране и симпатия или антипатия- с една дума, тя е точен модел на онази психологическа цялост на ценностната ориентация, която е присъща на обикновеното съзнание. Но ако в сферата на обикновеното съзнание личността може само да информира другите за своите оценки и в най- добрия случай да използва силата на логическото убеждение, то художникът внушава своите оценки на хората и за тази цел трябва да активизира тяхното емоционално съдържание, трябва да ги прави емоционално изразителни и емоционално заразителни.
Разбира се, във всяко голямо изкуство изразяваните оценки не са само емоции, нито просто емоции, а идеи, мисли. У истинския художник мисълта минава през сърцето, слива се с преживяването, става патос, че в художественото познание на света мисълта работи неразделно от чувството и затова е не абстрактна, а поетична мисъл. По това именно поетично отношение се различава от прозаичното, т.е. логическото, теоретичното, утилитарното, техническото и т.н.Ако припомним например избрания преди няколко теми модел за анализ на художествен образ „аз земя съм”, ще видим как е зафиксирана в него структурата на поетичното съдържание на изкуството: в контекста на стихотворението метафората „аз земя съм” ни разкрива и дълбоката, философски мащабна мисъл, способен да чувства своята съпричастност към природата и да си представя цялото й могъщество и цялото й богатство.
Напълно естествено съотношението между емоционалното и рационалното начало не може да не бъде твърде различно в творчеството на различните художници, в различните художествени направления и в различните видове изкуство. Например музиката не дава такъв простор за изразяване на мисълта, както изкуството на словото, но, от друга страна, разполага с такива безгранични възможности за изразяване на конкретното битие на чувството, преживяването и настроението, каквито литературата не притежава. Също тъй несъмнена е острата рационалистичност на класицизма, особено осезателна в сравнение с ярката емоционалност на романтизма. Но колкото и широк да е диапазонът на съотношението между мисъл и чувство в поетичното съдържание, жизнено необходимото за изкуството качество на поетичност се запазва само дотогава, докато интелектуалната страна на съдържанието изтласка напълно емоционалната или пък емоционалната- интелектуалната. В първия случай от словесния образ би останало само логическо разсъждение, а във втория – пеенето би се изродимо в крясък.
Неразривността на интелектуалната и емоционалната страна на съдържанието на изкуството не изключва възможността мисълта на художника и неговото чувство, неговите убеждения, симпатии и антипатии да влизат в борба, да се сблъскват помежду си и да теглят съдържанието в различни посоки. Наличието на интелектуален и емоционален, съзнателен и несъзнателен слой в поетичната идея води до това, че тя се оказва носител и на социалнопсихологическо, и на идеологическо съдържание. При цялото различие между изкуството и идеологията и при цялата самостоятелност на художественото познание на света то не може да не изпита влияние от страна на едни или други идеологически концепции – политически, естетически, религиозни или атеистични. Колкото по-образован е художникът, колкото по- широк е кръгът от неговите социални интереси, толкова по- пълно и по- задълбочено се запознава той и със съвременното състояние на идеологията, с нейното теоретично наследство. По този начин изразяването на възгледите на художника в неговото творчество става не само свидетелство за личната му позиция, за индивидуалната му ценностна ориентация, но и пречупване, проявление на съществуващите вън от неговото съзнание идеологически системи.
Същевременно и емоционалният слой на оценките не е чисто лично достояние. И тук индивидуалната психология пречупва по свой начин обществената психология, която художникът като всеки друг човек възприема и усвоява безсъзнателно, в самия процес на практическия си живот в определена социална среда. Затова емоционалното съдържание на поетичните идеи ни говори не смао за душата на художника като неповторимо своеобразна личност, но и за настроенията, стремежите, идеалите на различните обществени групи, класи и нации. И именно защото обществената психология и идеология при цялата им взаимна връзка са относително самостоятелни една от друга, те могат същевременно да се различават и тогава, когато се проявяват в идейното съдържание на творчеството на един или друг художник.
Такава е сложната структура на оценъчната страна на художествената идея.
А формата на нейното проявление в изкуството е същата, както и при познавателната страна на художественото съдържание, защото тези страни могат да бъдат разчленени само в процеса на анализ, а в реалното произведение на изкуството предстваляват само различни страни на едно цяло. Както качеството „поетичност“ еднакво характеризира познавателната страна на съдържанието на изкуството („поетична истина“) и оценъчната му страна („поетична идея“), така и качеството „образност“ се отнася до формата на художественото познание и до формата на въплъщаване на художествената оценка. Това значи, че и тук сме изправени пред единство на общото и единичното; така в музикалния и хореографския етюд, в архитектурното произведение и художествено-конструирания предмет общите за много хора чувства и мисли, потребности и идеали се проявяват всеки път в неповторимо своеобразни интерпретации, превръщат се в единично, конкретно поетично решение на поставения от художника проблем.
Такъв е неоспоримият закон на изкуството: общите ценностноориентационни принципи се въплъщават художествено не в абстрактна форма на дидактични поучения, нравствени повели, политически програми или каквито и да било други идеологически обобщения, а в конкретната образна форма на съответната идейно- емоционална оценка.
Такава е в общи черти структурата на художественото съдържание, която се реализира в процеса на функционирането на изкуството, в неговото просветителско и възпитателно въздействие върху човека. При това и в двата случая – както в структурен, така и във функционален план – сме изправени пред органическа, цялостно-системна връзка между две подсистеми, всяка от която запазва обаче своята относителна самостоятелност.
