Гносеологическа страна на художественото съдържание

Тъй като в изкуството (както и в науката) вътрешното съдържание не е нищо друго освен отражение на предмета на познанието, характерът на това съдържание се диктува от характера на този предмет.Предмет на науката е обективната реалност, дори когато предмет на научното познание е човекът, науката трябва да представи социалната дейност, съзнанието, психологията на субекта като нещо обективно, също тъй обективно, както битието на самата природа. По този начин съдържанието на науката става обективната истина.
Друго е положението в изкуството. Като познава връзката между обекта и субекта, изкуството придобива двойно познавателна ориентация: от една страна, то разкрива отношението на обекта към субекта, т.е. познава битието като ценност, от друга- разкрива отношението на субекта към обекта, т.е. познава системата на оценка на битието, която се формира в съзнанието на обществото, класата, социалната група и се пречупва в съзнанието на самия художник. Оттук следва, че съдържанието на изкуството включва двойно знание- знание за света и самопознание на художника.
Дълбоко погрешна е разпространената представа, че познавателната сила на изкуството се проявява само в осмислянето на намиращия се вън от художника живот, а отношението му към този живот влиза в изкуството като „самоизява”, лишена от каквото и да било познавателно значение и дори противостояща на познавателната ориентация на изкуството. В действителност „самоизявата” на художника е именно самопознание, а съвсем не автоматично фиксиране на спонтанен поток от усещания.
Дори и в най- простия случай- например, когато живописецът създава етюд от натура- психологическият механизъм на творческия акт съчетава анализа на изобразения обект със самоанализа на художника, със задълбочения „разбор” на това, какво чувства той, как го чувства и защо го чувства така, а не иначе. Толкова по- очевидно е наличието и необходимостта на подобно аналитично само вглъбяване на художника при създаването на роман, симфония или спектакъл.
На познавателната обработка винаги подлежи в изкуството и това, което се изобразява, и това, което се изразява. Затова включената в съдържанието на изкуството познавателна информация е различна от обективната истина като съдържание на научното познание: в съдържанието на изкуството обективната истина противоречиво се свързва със „субективната истина”. Тук става дума именно за „субективната истина”, а не просто за „печат на субективност”, защото превръщането на самоизявата в самопознание не е нищо друго освен преодоляване на случайността, неяснотата, хаотичността на усещанията и преживяванията на художника, способността на твореца да се „ориентира” в „потока” на своето съзнание и да обособи, да отдели, да издигне на повърхността същественото, важното, психологически истинното. Само благодарение на това хората могат да намират в индивидуалната неповторимост на душевния живот на художника нещо общозначимо, социално- представително, присъщо и на тях, а не само на „само изявилия се” индивид. При това духовния мир на другия човек представлява за мен интерес сам по себе си ако този човек ми е близък, скъп, любим; а когато става дума за съвършено непознат или отдавна умрял човек, неговите усещания, преживявания и размисли могат да привлекат моето внимание само доколкото съдържат нещо психологически съществено, устойчиво, дълбоко, т.е. истинно. В този случай най- интимните човешки документи- частни писма, дневници, мемоари- придобиват истинска художествена стойност. Но ако писателят избира за своето повествование формата на писма или дневник, както са правили Гогол, Достоевски и други, той съзнателно ни прави съпричастни в субективно- истинния душевен живот на авторите на тези документи, който ни интересува и вълнува, макар и много добре да знаем, че такива хора изобщо не са съществували на света.
Именно това сливане на обективната и субективната истина в съдържанието на изкуството Белински нарича „поетична истина” и вижда в нея основното различие между съдържанието на изкуството и съдържанието на науката и главното условие за художествеността на произведенията на изкуството.
Не става дума за сумиране на обективната истина и субективната истина, което допуска тяхното разединяване и самостоятелно съществуване на всяка една от тях. Поетичното съдържание на изкуството не е обективно- истинно научно съдържание, допълнено със субективна, психологическа стина. Поетичната истина е цялостно и качествено своеобразно явление. Тя е обективно- субективна истина, т.е. плод на дълбоко познание на ценностната връзка между обекта и субекта, която характеризира самия предмет на изкуството.
Същевременно при цялата неразривност на познанието и самопознанието в изкуството тези два слоя на художественото съдържание могат да се намират в различно съотношение. За това свидетелства наличието на два паралелни рода изкуства- изкуства, които изобразяват света, и изкуства, които не го изобразяват. Тези два пътя на художественото претворяване на света са възможни и необходими именно защото ценностната връзка между обекта и субекта допуска двояк подход към нейното познание и моделиране: аксиологическа система „обект- субект” може да бъде разкрита и от страна на обекта, и от страна на субекта. В единия случай предмет на познанието се оказва обективната реалност, пречупена в духовния свят на художника (литература и актьорски изкуство, живопис и скулптура), а в другия- духовния свят на човека, който отразява и оценява обективната реалност (музика, танц, архитектура).
В историята на естетическата мисъл първият род изкуства често са били определяни като „обективни”, или „изобразителни”, а вторият- като „субективни”, или „изразителни”. Тези определения не са много сполучливи, защото при всички видове изкуства се пресъздава неразривната връзка между обекта и субекта, така че изобразителност е невъзможна в изкуството без изразителност. Тези два типа художествено творчество биха могли по- скоро да се нарекат „епичен” и „лиричен” по аналогия с традиционното определение на главните литературни родове, защото в първия случай самопознанието на художника един вид „се скрива” зад познанието на обективната реалност и „се разтваря” в нейното изображение, а във втория, напротив, именно самопознанието се въплъщава непосредствено в образната тъкан на изкуството, а познанието на външния свят е опосредстван момент на художественото съдържание, негов втори план, фон или подтекст. Аналогичната двойственост на начините на художествено претворяване на живота се открива и при съпоставянето на различните художествени направления- например реализъм и романтизъм, класицизъм и барок, импресионизъм и експресионизъм, както и при сравняването на различни индивидуални стилове.
Тези две образни структури имат множество конкретни вариации и модификации и те са способни непосредствено да си взаимодействат в сложната структура на синтетичните видове изкуство, в такива своеобразни жанрови образувания като романа- изповед или лиричния филм- изповед. Но каквото и да е в един или друг случай конкретното съотношение между познание и самопознание, в изкуството те винаги са свързани, защото тази връзка е обусловена от структурата на самия предмет на художественото познание.
Пак тя диктува и изработения в изкуството специфичен метод на познание- конкретно- образен, който се различава от присъщия на науката абстрактнологически метод на познание.