Метод на художественото познание

Още Аристотел е установил, че за разлика от научното понятие, което отразява общо за много предмети, явления или процеси съществени черти, художественият образ разкрива общото в единичното.
Така художественият образ възпроизвежда единичното и в него постига общото; показва индивидуалното, разкривайки в него типичното; описва случайното, изтъквайки стоящата зад него закономерност. Ако отражението на действителността се ограничава с възпроизвеждане на единичното и не съдържа никакво обобщение, то може да има документална стойност, но не притежава художествена стойност. Ако обаче отражението на действителността се абстрахира от живата конкретност на явлението и предава само общото, същественото, закономерното, ние ще боравим с чертеж, а не с рисунка, със схема, а не с картина, с научен, а не с художественообразен модел. Само когато слива в едно цяло общото и единичното, изкуството намира своята форма на познание на света, която го отличава и от документалното, и от научното отражение на действителността.
Диалектиката на индивидуалното и типичното в художествения образ е само частен случай на диалектиката на единичното и общото. затова задачата на естетическата теория е да разкрие многообразните вариации на съотношението между общо и единично в образа, тъй като в тези вариации се проявяват особеностите на различните видове и жанрове изкуство, на различните художествени направления и стилове. Така например, ако сравним „Дама пика” или „Мъртви души” с приказките на Пушкин и Гогол, ще се убедим, че мярката на инвидуализация и мярката на обобщение в различните литературни жанрове не са еднакви. Аналогични различия може да се констатират, ако се сравнят кавалетна картина и декоративно пано, рисунка и плакат, романс и масова песен, соната и марш: от друга страна, ако начините на обобщение които са характерни за античното и средновековно изкуство, за изкуството на класицизма и романтизма, подчиняват единичното на общото, жизнено конкретното на абсолютно прекрасното или абсолютно безобразното и затова не допускат инвидуализирането на характера на героя, на ситуацията, на пейзажа, то натурализмът се стреми към абсолютизиране на единичното, външното, случайното, стигайки в крайните си форми до гибелен за художественото претворяване на живота отказ от всякакво обобщение.
Защо изкуството е принудено да познава общото чрез единичното?
Науката си служи в абстрактнологически средства, защото те са най- добре пригодени за познаване на нейния предмет- обективните закони на битието на природата, обществото и човека. Ако изкуството има същия предмет на познание, както и науката, образната форма би го обрекла просто на илюстриране на научните открития: защото образът е способен да представя общото само в облика на единичното. В действителност изкуството е изработило образната форма на познанието като най- добър, т.е. адекватен, начин на отразяване на предмета на художественото познание. Връзката между обекта и субекта може да бъде разкрита именно и само в образна, а не в абстрактнологическа форма, защото връзката между външния свят и човека винаги е конкретна. Тя се образува от взаимоотношенията между дадено явление и дадена личност, а не между действителността „изобщо” и човека „изобщо”. Взето в абстрактно- всеобщ вид, отношението „обект- субект” става достъпно за философско теоретично, научно познание. Но когато възниква потребността това отношение да бъде познато в цялата му конкретност, тогава влиза в действие изкуството, което представя общото като единично, т.е. представя го конкретно. Тогава става ясно, че познавателната способност на изкуството, характеризирайки неговото съдържание, разтваря вратите и за разбиране на образната му форма.
Достатъчно ли е обаче тази гносеологическа характеристика на изкуството, за да се определи изчерпателно неговата специфика?