В художествения образ действителността се отразява чрез нейното преобразяване. Художествения образ не може да бъде просто и точно копие на реалния обект дори когато образът има „портретен” характер, т.е. ражда се процеса на пряко и непосредствено изразяване на конкретен предмет, факт или явление на реалния свят на художника. Така обикновено се създава портрет в живописта, графиката и скулптурата (художникът се вглежда в своя модел и фиксира именно онова, което вижда в него); така се рисуват в живописта пейзажните етюди от натура и натюрмортите; така се раждат понякога и литературните произведения, например художественият очерк или „автопортретът” на писателя – неговото автобиографично повествование. Художникът изобразява тук един откъс от жизнената реалност и се стреми да го възпроизведе колкото е възможно по-точно. Но проблемът е, че ако задачата на изкуството се свеждаше до това, портретът по нищо нямаше да се различава от документалната фотография, а художествения очерк – от обикновения вестникарски репортаж. А това различие е несъмнено и се изразява преди всичко в това, че художественото изображение, колкото и сходно да е то с действителността, никога не е буквално „копиране” от натура, документално- стенографско „фотографиране” на събитието. Художникът винаги изменя нещо, отхвърля нещо и допълва с нещо изобразяваното, защото си поставя не хроникална, а художествено творческа задача, която изисква активно отношение към жизнения материал. Ето защо няколко портрета, които изобразяват едно и също лице, винаги съществено се отличават по нещо един от друг.
Такъв е неотменимият закон на изкуството. Затова не може да се твърди, че в живота има събития, по отношение на които писателят е просто „историк” или „мемоарист”, който има право да ги фиксира в изкуството абсолютно точно, без каквито и да било изменения. Опитът от световната история на изкуството доказва, че една или друга степен на изменение и преобразяване на жизнения материал присъства в изкуството винаги дори когато се решава „портретна” задача, макар същността на портрета да се състои именно в това да прилича колкото е възможно повече на оригинала.
Твърде поучителен от това гледище е анализът на художествената фотография. На пръв поглед техническата природа на фотографирането, еднаква в художествената и документалната фотография, изключва каквито и да било изменения на модела, защото обективът винаги фиксира предмета именно такъв, какъвто е в действителност. Но всеки, който е запознат отблизо с технологията на фотографията и фотопечата и особено съвременните дигитални възможности за обработка, знае какви най- разнообразни режисьорски, композиционни и светлинни възможности за преобразяване на факта притежава фотографът- художник и колко широко ги използва той.
Още по- очевидна е творческата активност на изкуството в случаите, когато образът се създава не по „портретния”, а по „събирателен”начин. тук вече художественото формообразуване е основано не върху изобразяването на конкретно лице, факт, събитие и предмет, а върху абстрахирането на отделни черти от много лица, факти, събития и предмети и върху тяхното обединяване в създавания от художника образ.
Необходимостта от „събирателен” начин на художествено отразяване на живота се обяснява именно с това,ч е действителността, която се намира пред погледа на художника, само в редки случаи притежава онази степен на характерност, типичност или естетическа изразителност, която да позволява нейното „портретиране”. Обикновено художникът не открива в конкретните явления на живота търсената от него мярка на типичност, красота, величие, нищожество или комизъм и е принуден да „конструира” необходимия му образ от отделни елементи, почерпени от различни жизнения явления. когато например Рафаел е искал да увековечи идеалната красота, той е трябвало да създава образите на своите мадони от „събирателния”, а не по „портретния” начин и той сам обяснява това с обстоятелството, че в живота трудно може да се намери идеално красива жена, която би могла да му послужи за модел.
По този път се постигат два различни художествени резултата. Единия от тях се изразява в създаването на жизнеспособни, правдоподобни образи. За тази цел е нужно елементите, които художникът е почерпил в живота от различни хора и различни събития да бъдат съединени в образите на изкуството съобразно с логиката на тяхното съчетаване в реалния свят. Но художникът може да пренебрегне тази логика и да съчетае елементите на реалността така, както те не се съчетават и не могат да се съчетават в действителността. В този случай образите стават неправдоподобни, фантастични, като например създадените от народната фантазия образи на човек-птица (ангел, демон), на човек-риба (русалка), на човек-кон (кентавър) и т.н. Аналогично по принцип съчетаване на човешкото и животинското намираме в баснята, героите на която са животни, действащи като хора, и в приказката, където героите, чувстват и постъпват като хора и растения, и планини, и реки, и създадени от хората предмети.
От тук следва, че макар и в реалния свят да няма и да не може да има нито ангели, нито дяволи, нито говорещи животни, всички тези фантастични образи са в последна сметка преобразено отражение на действителността. Колкото и далеко от реалния свят да се рее въображението на художника, то е безсилно да скъса нишките, които го свързват с този свят, неспособно е да твори „от себе си”, без да използва онзи материал от впечатления, наблюдения и усещания, които дават на художника опитът и непосредственото възприемане на околния свят. Дори тогава, когато художникът, притежаваш много богата фантазия, се стреми да измисли нещо коренно различно от известните на хората форми на земния живот, създадените от него образи винаги се оказват само творческо преобразяване на впечатления, почерпени от известната му земна действителност.
„Портретният” и „събирателният” начин на създаване на художествени образи са характерни за ония изкуства, чиято природа е изобразителна (литература, театър, кино, живопис, графика, скулптура). Що се отнася до неизобразителните изкуства (музика, танц и архутектурно-приложни), в тях диалектиката на отразяването и преобразяването на реалния свят се проявява другояче. При тези изкуства на преден план особено активно излиза именно преобразяването на жизнената реалност. Движенията на танца рязко се различават от движенията на човека в живота; звуко-висотния и темпо-ритмичният строй на пеенето и дори самият тембър на пеещия глас също тъй коренно се различават от звученето на човешкия говор, а звуците на музикалните инструменти изобщо нямат никакви „първообрази” в звученията на природата и човешкия живот; също тъй оригинални са формите на архитектурното произведение. Дори когато тези изкуства изобразяват предмети и явления на реалния свят, изображението се оказва условно – толкова активно се трансформира в него жизнената дейност.
Конкретните форми на съотношение между отразяването и преобразяване на живота в изкуството са безкрайно многообразни. Сравняваме ли различните видове изкуство, различните жанрове и стилове, винаги ще открием широк диапазон от такива съотношения. При сравняване на видовете изкуство в единия край на този диапазон ще се окаже художествената фотография, а в другия- архитектурата; при сравняване с краищата на този диапазон в областта на литературата ще видим художествения очерк и вълшебната приказка, а в живописта- портретния жанр и митологичния жанр; при сравняване на различни художествени направления на противоположни полюси ще се окажат импресионизмът и кубизмът в живописта или неореализмът и сюрреализмът в литературата. Но какъвто и характер да има взаимната връзка между отразяване и преобразяване на живота в изкуството, нейното наличие е неотменим закон на художественото претворяване на света от човека и това преди всичко позволява да се види в изкуството начин на образно моделиране на действителността, защото моделирането не е адекватно- копирно отражение на емпирическа даденост, т.е. пресъздава само някои нейни връзки и отношения. А за тази цел моделирането трябва да преработва обективната даденост и да създава нови – и приличащи, и не приличащи на нея – идеални обекти.
Тази особеност на моделите – различието им от реалните обекти, което се получава в резултат на практическа, а не на чисто теоретична дейност, е напълно присъща на художествените образи и извънредно важна за разбиране спецификата на изкуството, защото Хамлет и Жулиен Сорел не са просто резултат от отражение и познание на действителността, а сътворени образни въплъщения на различни човешки качества и форми на поведение. В същност тези хора не са съществували, те са измислени от автора; реално са живели други хора, ставали са други събития и измислиците на автора си остават творчество във въображението, а не истинско материално съзидание. Но „чудото” на изкуството се състои именно в това, че то прави този мираж да изглежда жизнена реалност. Това е възможно именно защото изкуството един вид „удвоява” реалния свят с един въображаем свят. Художествено образните модели за разлика от научните модели не просто обясняват света, но се нареждат редом с реално съществуващото и се възприемат от нас като някаква „илюзорна реалност”. Завършвайки блестящото си научно- художествено повествование за Петрарка, полският писател Ян Парандовски великолепно е изтъкнал, че „като създава измислен герой, писателят сякаш добавя нова личност към гражданите на своята страна, а като пресъздава историческа личност, той се стреми да я направи съвременник на свята епоха”. В този именно пряк и точен смисъл изкуството е творчество- то създава нови хора, които застават в историята редом с реално съществуващите или съществувалите.
Ето защо главното средство за художествено претворяване на света е не абстрахиращата мисъл, а такава творческа способност на човешкото съзнание на въображението. Но става дума не за противопоставяне на мисленето и фантазията, а само за определяне на различното им съотношение. Белински е казвал, че и на учения е нужна фантазия, и на художника е нужен разум, но във всеки случай тези духовни сили играят различна роля. В изкуството именно въображението с помощта на мисленето създава образи, твори нещо ново, небивало, а в науката абстрактното мислене с помощта на въображението открива законите на битието. Затова създаването на модели има в науката спомагателен характер и там, където може без тях, учените изобщо не ги създават. А в изкуството образите-модели са самата му художествена плът, извън която то изобщо не съществува като изкуство, а спомагателен характер имат извънобразните разсъждения на автора.
Докато научните модели са нужни, за да заменят реалните обекти, недостъпни за непосредствено познание, образите на изкуството заместват реалността, като запълват липсващите в жизнения опит на човек, но необходими му звена и ситуации. Целта на художествено творческата дейност е да пресъздава живота „в неговата възможност”, за да може човек чрез този магически кристал да вниква по-дълбоко в онова, което съществува в действителността.
Необходимостта в изкуството да се създава нова, илюзорна реалност, въображаемо битие се състои именно в това, че в художествено образната форма се моделира система от обектно-субектни, а не обектно-обектни отношения, ценностния аспект на битието, а не неговото битие „в себе си и за себе си”. Обективния свят като самобитен и намиращ се извън субекта няма никакво ценностно значение и затова не може и не трябва да се пресъздава от изкуството във вида, в който съществува обективно! На изкуството е нужно да преобразява жизнената даденост и да гради от елементите й нещо ново, различно от нея и неприличащо в някои отношения на нея, именно с цел образът на обекта да съвпадне, да се покрие с образа на субекта, изображението да се слее с израза, а познанието на реалността да се окаже едновременно нейна ценностна интерпретация.
Постигането на тази цел води до там, че образните модели на живота имат едновременно и условен, и безусловен характер.
Отражението на действителността в изкуството е винаги условно– само благодарение на това ние не губим чувството за разлика между художественото произведение и реалния живот. Колкото и да прилича нарисувания пейзаж на истинската природа, а театралното представление– на истинския човешки живот, ние все пак съзнаваме, че пред нас няма „дупка в стената”, нито продължение на зрителната зала, а нарисувана на платно картина и условно сценично пространство. художественото претворяване на действителността не претендира да е самата действителност; именно това отличава изкуството от илюзионистките фокуси, които целят да измамят зрението и слуха.
